Deutsche Welle
Българите са най-недоверчивите европейци - това установи още преди години анкета на БиБиСи, проведена в 68 държави

Дали има рационално обяснение за пословичния колективен негативизъм на българите? Възможните, обикновено спекулативни отговори, са легион. Но още по-интересни от причините за тази масова депресивна недоверчивост са нейните следствия - много на брой и пагубни за неукрепналата демократична система.

Епидемично недоверие

Когато не вярваш на нищо и никого, в крайна сметка се случва следното: първо, социалната тъкан се атомизира и хората заживяват под мотото "Моят дом е моята крепост". Второ, никой не иска да се ангажира с обществени проблеми, тоест "Всеки се спасява поединично". И трето, хората отбягват доброволните акции, благотворителността и милосърдието - "Делото в помощ на давещите се е дело на самите давещи се". Да не говорим, че, четвърто, цари тежък дефицит на общи каузи...

Това показват и изводите от едно актуално българско изследване: хората предпочитат да се затворят в капсулата на семейния кръг и близките, а по този начин общност трудно възниква. Социалните връзки са слаби и неустойчиви, българите блуждаят в апатия и хич не искат да се включват в дейности "на ползу роду". Една трета от самите граждани смятат, че в България няма гражданско общество. А има ли изобщо граждани?

Гражданският сектор в държавата страда и от липса на граждани, но и от липса на държавна политика. И по-точно, някаква държавна политика има, но тя е неправилна. Само 7 на сто от субсидиите, предвидени в държавния бюджет за неправителствения сектор, ще бъдат разпределени с конкурс, писа наскоро в. "Дневник". Останалите 93 процента от над 10-те милиона лева ще се раздават “на тъмно”, под масата, по неясни критерии. Най-вероятно на близки до правителството организации.

Че тогава как хората да вярват и да участват в граждански сдружения? Та нали в тази картинка всеки вижда, че “неправителственият сектор” всъщност витае в правителствена орбита. Според експерти от ЦИД дори вече е изграден огромен обръч от НПО, които стават инициатори на корупционни схеми с участието на политици и държавници.

Да дебнеш всички, дори и себе си

Ето как кръгът се затваря и колективният портрет на нацията се окръгля така: Българите са недоверчив народ. Не вярват на тези, които ги управляват - дори да са гласували за тях. Не вярват на правосъдието - да изброявам ли причините? Не вярват и в себе си...

От всичко това се сглобява усещането за лично безсилие. И убеждението, че участието в обществени акции е безмислена донкихотовщина, а надеждата да промениш нещо - утопична. Държавата все тъй се усеща като чуждо и враждебно тяло. Тя става “близка и мила” само на онези, които вече са я напуснали...

Източник: INSMARKET

Могат да се добавят и много други, но са необходими единствено най-съществените.

А статията ме впечатли с точната преценка за това какво представляваме, погледнати отстрани...

Честит Празник! :):):)

И ДА СИ ПОЖЕЛАЕМ ПОВЕЧЕ ДОВЕРИЕ В НАС САМИТЕ, ЗА ДА ПОВЯРВАМЕ И НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО...
ИМА ГО, НО РАЗДЕЛЕНО НА МАЛКИ ГРУПИ И НАД НЕГО БДЯТ РАДЕТЕЛИ НА ПРИНЦИПА "РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ"...
НАЛИ ТАКА НИ МАНИПУЛИРАТ - НАШИ И ЧУЖДИ - ВЕЧЕ ТОЛКОВА ГОДИНИ И НИ ПРИСПИВАТ С ПРАЗНИ ОБЕЩАНИЯ...
ПО-ВАЖНО Е МИСЛЯ, НИЕ ДА СИ ОБЕЩАЕМ ЕДИННОСТ... И ДА СПАЗИМ ОБЕЩАНИЕТО СИ С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО!!!

И нека радетелите на Словото да пазят светостта му! :):):)

Хората не се раждат недоверчиви.

Да, така е. Но защо забравят после... за доверието и вярата в другия, в себе си?

Честит Празник! :)

:):):):):)

От името на всички емигранти. Близка и мила не може да ни е държавата, защото тя е като мащеха за всинца ни, и нас ни прокуди немили -недраги! Под държава се разбират институциите, които налагат, организират, ръководят обществения живот. Майната и на тази държава като нашата, ние милеем за РОДИНАТА. Това са много различни неща.

Винаги, когато се използват прилагателните "близка и мила" ги свързвам с родина, по подразбиране.
Но все пак е добре и да си го кажем ;)

Честит празник! :):):)

Безпощадни изводи. Благодаря, че огласи резултатите от това проучване!

право куме в Очи... ;) За неспособността ни да създаваме общност... И започнах да се питам, а какво е "общност"? Група от хора, обединени от една идея? В която личните интереси отстъпват пред общите? С готовност за жертва на егоцентричните желания и стремежи? За да си полезен с работа за другите? Толкова ли е утопична "общността" за българите, и в частност за мен, че дори нямам ясна представа каква е същността й?

Поздрави и хубав ден! :):):)

Отговорът е в приказката "Лъжливото овчарче". което все лъжело хората, че вълк е нападнал стадото му и после им се подигравал на съпричастността. Когато това наистина се случило, никой вече не му повярвал.

Ние българите обичаме да се самобичуваме , но когато друг ни удари шамар , много ни боли ...:))))
Време ни е да пораснем , струва ми се.
Много е трудно за хора , които са били заключени в клетка да повярват в свободата си.На много от тях им се ще да се върнат отново в клетката . Не е лесно да прекараш 45 години в затвора - това са две поколения и ще са необходими още много години за да настъпи промяна. Тези неща се виждат по- лесно отстрани , отколкото когато си "вътре".
За съжаление , няма радост в очите и спонтанност в поведението на повечето хора. Тези неща се набиват в очите на хора като мен, живяли повече от 25 години извън страната , особено когато е имало по-голям период на "незавръщане"- сякаш си забравил как беше последния път и всичко започва отначало. Това е факт и така ни възприемат хората отвън , казвам го с горчивото съзнание на човек , когото това нещо го боли.
Не мисля , че има лесна рецепта. Иска се време , търпение и вяра в бъдещето. И нека бъдем по-добри едни към друг !:)

Т.е. хората не се раждат недоверчиви, но... с течение на времето стават, за жалост.
Колко ли трябва да е силен човек и вярата му, че доверието е пътят към сърцето на
другите, за да не се превърне във вълк за тях? Предполагам, че са малцина тези,
които успяват да устоят на псевдоетиката на заобикалящата ги среда...

Благодаря ти от сърце и хубава, топла и спокойна вечер! :)

Мисля, че не само тези, които са извън страната ги боли - със сигурност има хора и в България, които си дават сметка за положението, но синдромът на колективното безхаберие ги повлича и тях. Но, според мен има и нещо друго. Защото помня първите години на "демокрацията", стачките, надеждата... И всеки път е едно и също. И не знам къде е истината. Кой е по-силен духом? Този, който всред чужди оцелява, или сред "своите" на ръба на минимума, на инат? Питам си просто (риторичен въпрос ;)) и отговор не чакам...

И да, нека бъдем по-добри един към друг! :):):) Хубава вечер! :):):)

Здравей , Мин !
Не зная поради какви причини моят коментар излезе като анонимен, тъй като аз никога не коментирам анонимно.
Както и да е :синдромът на колективно недоверие , както ти го нарече е характерен за цяла Източна Европа . Истината е , че не познавам първите години на демокрацията , тъй като отдавна не живеех в БГ , но ти вярвам. Чувал съм го от много хора.
Единственото друго място в света/изключая Източна Европа/, където съм го почувствал е New York , но този град е паталогично различен от повечето други градове в Щатите и то е разбираемо.
Да бъдем по-добри към другите , както и към себе си. Аз не вярвам в лозунга "Дайте да променим света" , тъй като е абсолютно погрешен. "Дайте да променим себе си " е нещо съвсем друго. Точно това трябва да правим, в такова нещо аз вярвам , другото е вятър и мъгла .

И аз не знам защо коментарът ти излезе анонимен, но няма проблем :)

Напълно споделям убеждението ти, че "ако искаш да промениш света, промени себе си" :) и че промяната трябва да започне от нас самите. Но, знаеш, че винаги е по-лесно някой друг да е виновен, да очакваме от другите да бъдат различни... Защото работата в градината на собствената ни душа изисква смелост, търпение, смирение... Сила е да признаеш пред себе си, че си слаб и да потърсиш/поискаш помощ; да видиш собствените си недостатъци, но не с болезнено самосъжаление и/или безпощадно самобичуване, а с твърдата решимост и непоколебимост да ги преодолееш... Да приемаш себе си, да се превъзмогваш с още едно и още едно усилие, въпреки разочарованието (от случващото се около теб), въпреки неразбирането (към теб), въпреки убежденията на другите... T.e. важното е да си гледаш градината, каквото и да става около теб, защото един е съдникът ни и съвестта никога не мълчи. Страшно е обаче, когато закрещи :)

Хубав ден ти желая от сърце! :):):)