Да поговорим за "щастливите деца". За другите - болните, изоставените, "нещастните" - някак си не можем. Не можем да им помогнем. Няма как да бъдем благотворителни. Добри данъкоплатци сме, но с парите си не можем да платим достойно съществуване дори на едно единствено "ничие" дете. И то за целия си трудов живот. Не можем да ги осиновим, а дори и да искаме, трудно ни ги дават. За тях думите не стигат. За жалкото им, мизерно съществуване на втора ръка деца. Няма и да ги споменаваме, те си имат институции. А ние си имаме наши деца.
     Родените с късмет деца имат дом и семейство. Топло и спокойно място, където родителите държат ръката на малкото същество. Вкъщи детето получава първите отговори на въпросите си за света. Научава моралните закони на обществото. Съзнателно или не, приема стереотипи и схващания. Изживява своите безценни "първи седем години", като гледа своя малък свят с широко отворени очи.
     За съжаление през това време средностатистическото българско дете най-често вижда телевизора. Живее в света на Том и Джери поне до десетата си година. Извън анимацията похапва "Зрънчо" на дивана и събира лепенки от кроасани. Като внимава да не слуша разправиите от кухнята - най-вече за пари. На българското дете вкъщи му е студено. Не само заради парното. Тук никой не играе с него, не говори с него, дори приказки рядко му четат.
     В родното семейство проблемите на възрастните са на първо място. Те развалят празниците, тровят делниците и карат изнервените майки и бащи да крещят на децата си. Възпитанието на малките е с наказания, а често и с шамари. Хубаво е, като баба се грижи за тях, а с нея дечицата могат да правят, каквото си поискат.
     Баба е съсипана,  уморена жена, понякога и доста болна. След часовете, прекарани пред някой лекарски кабинет, тя бута количката или се поклаща след колелото на любимото си внуче. Защото в българската държава грижата за младото поколение е обществено задължение на пенсионерите. От своя страна държавата, изглежда, не дължи нищо и на двете страни.
     В семейството обичта към наследниците е най-вече в храната. Българчетата са бедни деца, които непрекъснато се тъпчат. За тях винаги има "семки и бонбонки", дори да няма чувство и отношение. Интересното е, че джобните пари на българското дете не зависят от финансовото положение на семейството. И при безработни родители, левчетата и чипсовете са налице.
     Тревогите на възрастните са както в онзи виц: "Гошко, прибирай се! Защо, мамо, гладен ли съм? Не, студено ти е." Затова във всяко българско градче магазините за детски дрехи преобладават сред останалите.  Но дрехите отдавна не се придобиват по функционалност. Както първото задължение на роднините при появата на детенце е да закупят скъпа и модерна бебешка количка, така и тоалетите на малките имат социална роля. Отроците са хранени и возени, обличани и обгрижвани най-вече за престиж и гордост на опекуните. Между семействата често се организират състезания за най-хубава блузка, най-скъпа кукла, най-много камиончета на глава от наследниците.
     Страстта, с която се купуват дрехи и играчки, превръща дома на българското дете в плюшено-пластмасов затвор, от чийто ъгли извират розово златни блузки, анцузи с огромни надписи и лъскави якета. Облечено като за някой азиатски празник, бъдещето на България е водено на показ по градинките. Там, необезпокоявано от пиещите кафе и бъбрещи родители, се въргаля в пясъчниците и се катери по оцелелите от социалистическото минало опасни катерушки. Докато не си скъса новия панталон и не изяде някой шамар, че разваля настроението на майка си.
     За съжаление децата бързо растат и започват да създават по-съществени проблеми на родителите си. Въпреки че прекарват по-голямата част от деня си в някоя детска градина.
     Сладкото къдрокосо бебе се превръща в "непослушно", "мързеливо", "безотговорно" и какво ли още не дете някъде в предучилищна възраст. Родителите му са изумени. То е нахално и се налага над милата си  и безпомощна майка, ядосва уморения си татко. Иска пари за "глупости" и се "тръшка", докато не ги получи. Отговаря на възрастните и използва жаргонни думи. "Какво добро дете беше, а какво стана?", е основното разсъждение на забелязващите промяната. Изводът винаги е за лошо влияние на други деца в "градината".
     Детското заведение е с нисък рейтинг по отношение на възпитание, също на хранене и отглеждане изобщо. Какво се случва зад стените му, понякога е странно и необяснимо дори за директори и възпитатели. Децата там често се нараняват, могат да изядат нещо опасно и по правило не слушат. Но "детската" се приема от родителите като необходимо зло. Освен че ги отървава от грижи, тя е най-важен  фактор за правилната социализация на дечицата им. Малките трябва да видят какъв е животът. И повечето от тях наистина проглеждат. Още с първата изсипана от някой приятел кофа пясък върху главата им.
     Положението се влошава със задължителното образование. Училището е и емоционално и интелектуално бреме за трудовия народ. За несвикналото да използва ум и разум електронно дете е още по-шокиращо. Най-силна е все още обичта му към телевизора, но бързо се сприятелява и с компютъра. А трябва да учи уроци и да пише домашни. С концентрация и трудолюбие, равни на нула. До първата си работа, зададена от училище за вкъщи, "обичаното" българско дете никога не е вършило домашна работа. Не може да си измие чиниите дори. 
     Самостоятелността му опира само до избора на забавления. Трябва някой да го контролира, за да изпълнява елементарни задачи като писане на ченгелчета например. Интересно е, че първите, които се оплакват от учението, са родителите. Колко много домашни имат децата и какъв труден материал изучават. При липса на пенсионер вкъщи майките са изключително затормозени. Освен всичките си служебни и домакински задължения трябва и да висят над главата на образоващото се учениче. И го правят жертвоготовно, особено в началото. Като помагат и помагат, докато не направят малките напълно неспособни да отворят учебник без тяхното присъствие. Пишат съчинения и преразказват уроци, бабите учат английски и немски, а малкото дете осъзнава, че неговите отговорности могат успешно да се прехвърлят на друг.
     Разправиите с децата зачестяват правопропорционално на тяхната учебна дейност. Започват обвиненията в глупост и мързел. Малкото време за семейни събирания вечер се използва за усилено "възпитаване". Така у дома си все повече деца се превръщат в обект на отглеждане. Тяхната воля и разум, техните чувства и вълнения остават скрити в хаоса на живеенето. Малките намират близост повече на улицата сред себеподобните, дори пред компютъра в чат с непознати, отколкото при любящите си майки и бащи. И искат само час по-скоро да пораснат, да станат поне тийнейджъри. За да могат да си правят, каквото си поискат. 
     Въпреки моментните терзания на семейството, "добрите" родители имат утешение: "днешните деца са такива". И забравят, че "днешните" са "техните" деца. Децата, с които те не играят. На които именно те позволяват да висят с часове пред телевизора. Децата, на които те демонстрират липсата си на обич към книгата. Които не карат да свършат никаква полезна за другите работа. На които, те не могат да кажат "не". Децата, които те не възпитават. Заради собственото си спокойствие и уморено безразличие. И не се и сещат, че започват да си плащат за това, за жалост ще плащат и  "днешните" и "утрешните" им деца.

Статията е от в. "Монитор", 05.11.2008 г.