На Човека, който ме научи, че 
"Животът е кратък на години, но дълъг на дни"
с Любов и Благодарност

Да бъдеш или не – туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край? Умри, заспи –

не повече. И знай, че тоя сън

е краят на сърдечна скръб и хиляди

жестоки удари - дял на плътта!

О, ето край желан! Умри, заспи...

Заспи, или пък може би – сънувай?...

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

И туй ни спира. Този страх превръща

живота в дълголетна нищета.

Кой би понасял гаврите и бича

на времето, неправдата на силния,

на гордия презрението, мъките

горчиви на отвъргната любов,

потъпкването на законите,

безочието на властта, онуй

презрение, което получава

смиреното достойнство във награда

от недостойнството – кой би търпял

това, щом може да намери мир

с едно замахване! Кой би желал

да носи това бреме и да страда,

да стене в тоз’ мъчителен живот?

Но ужасът пред нещо, след смъртта

- страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още —

смущава волята и ето че

по-скоро сме готови да търпим

сегашните злини, отколкото

към други неизвестни да се хвърлим.

Така съзнанието ни създава

от всички нас страхливци; и така

естественият цвят на смелостта

изтлява в бледността на наш’те мисли.

Дела на сила и величие

пред този страх изменят своя път

и губят име на дела... Но тихо.

Шекспир, "Хамлет", 
Трето действие, първа сцена,
Монологът на Хамлет, превод Валери Петров

The Original  

To be, or not to be: that is the question:

Whether "tis nobler in the mind to suffer

The slings and arrows of outrageous fortune,

Or to take arms against a sea of troubles,

And by opposing end them? To die: to sleep;

No more; and by a sleep to say we end

The heart-ache and the thousand natural shocks

That flesh is heir to, "tis a consummation

Devoutly to be wish"d. To die, to sleep;

To sleep: perchance to dream: ay, there"s the rub;

For in that sleep of death what dreams may come

When we have shuffled off this mortal coil,

Must give us pause: there"s the respect

That makes calamity of so long life;

For who would bear the whips and scorns of time,

The oppressor"s wrong, the proud man"s contumely,

The pangs of despised love, the law"s delay,

The insolence of office and the spurns

That patient merit of the unworthy takes,

When he himself might his quietus make

With a bare bodkin? who would fardels bear,

To grunt and sweat under a weary life,

But that the dread of something after death,

The undiscover"d country from whose bourn

No traveller returns, puzzles the will

And makes us rather bear those ills we have

Than fly to others that we know not of?

Thus conscience does make cowards of us all;

And thus the native hue of resolution

Is sicklied o"er with the pale cast of thought,

And enterprises of great pith and moment

With this regard their currents turn awry,

And lose the name of action. - Soft you now!